Кан Тервел (управлявал ок. 700 – 721 г.) е вторият владетел на Дунавска България и пряк наследник на Кан Аспарух. Неговото управление маркира ключов етап в утвърждаването на младата българска държава на европейската политическа сцена. Чрез умели дипломатически ходове и мащабни военни кампании Тервел постига безпрецедентно за епохата международно признание, разширява териториалния обхват на държавата на юг от Стара планина и изиграва решаваща роля в спирането на арабската експанзия към Европа през 717–718 г.
Дипломация и титлата „Кесар“ (705 г.)
В началото на VIII век Византийската империя е обхваната от тежка династична криза. Според хрониките на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, сваленият и заточен император Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязания) успява да избяга и през 705 г. търси помощ от българския владетел.
Тервел прави прецизна стратегическа оценка и се съгласява да подкрепи Юстиниан, предоставяйки му армия от 15 000 войници (прабългари и славяни). С тази помощ Юстиниан възвръща престола си в Константинопол. В знак на благодарност византийският император възнаграждава българския владетел с богати дарове, териториалната област Загоре (първото разширение на България на юг от Хемус) и най-вече – удостоява го с титлата „Кесар“ (Caesar). Това е прецедент в историята на Империята: за първи път чужд, при това езически владетел, получава втората по ранг титла във византийската йерархия. Този акт осигурява огромна институционална легитимност на българската държава.
Битката при Анхиало (708 г.)
Политическият съюз се оказва краткотраен. Едва три години по-късно, през 708 г., Юстиниан II нарушава мира и предприема поход по суша и море, за да си възвърне областта Загоре.
Византийските войски изграждат лагер край Анхиало (дн. Поморие). Тервел демонстрира отлична тактическа подготовка – възползвайки се от липсата на бдителност във вражеския лагер, българската кавалерия нанася изненадващ удар. Византийската армия е разгромена, а Юстиниан II едва успява да избяга по море. Победата при Анхиало затвърждава българския контрол над Загоре и доказва, че военната мощ на държавата не отстъпва на византийската.
Мирен и търговски договор (716 г.)
Преди съдбоносния сблъсък с Арабския халифат, българската държава постига още един дипломатически триумф. През 716 г. новият византийски император Теодосий III сключва с Кан Тервел официален мирен договор.
С този документ Византия официално признава българските граници (включително областта Загоре), задължава се да плаща ежегоден трибут (данък) и регламентира търговските отношения между двете държави, като се въвежда задължително изискване стоките да бъдат снабдени с държавни печати. Именно този договор формира правната и дипломатическа основа за военния съюз между българи и византийци по време на последвалата обсада.
Обсадата на Константинопол (717 – 718 г.)
Кулминацията в управлението на Тервел настъпва по време на мащабната инвазия на Омаядския халифат в Европа. През 717 г. огромна арабска армия, предвождана от пълководеца Маслама ибн Абд ал-Малик, обсажда Константинопол по суша и море.
Византийският император Лъв III Исавър се обръща за помощ към българите. Тервел активира съюзните отношения с Империята, осъзнавайки, че падането на византийската столица ще открие пътя на халифата директно към българските земи. Българската армия атакува арабите в тил, като още в първите сражения нанася тежки загуби на обсадителите.
Тежката зима на 717–718 г., съчетана с глад, болести и непрестанните български нападения, изтощава арабския лагер. През лятото на 718 г. Тервел нанася решителен удар. Според Теофан Изповедник, в тази финална битка българите избиват 22 000 араби, докато по-късни западноевропейски хронисти (като Зигеберт от Жамблу, творил през XI–XII в.) посочват цифрата 30 000 – 32 000. Арабската армия е принудена да вдигне обсадата и да се оттегли.
Според Теофан Изповедник — основният съвременен извор — в решителния сблъсък при Константинопол (718 г.) загиват 22 000 арабски войници, слагайки край на ислямската експанзия към Югоизточна Европа.
Исторически дебати и митове
Съвременната медиевистика разглежда епохата на Тервел през призмата на няколко ключови дискусии:
- Титлата „Кан“ срещу мита за „Хан“: Дълго време в историографията (под влиянието на К. Иречек и В. Златарски) битува тюркската форма „Хан“. Съвременната епиграфика (проф. Веселин Бешевлиев и др.) категорично доказва, че автентичната титла е „Кан“ (Канасювиги). В десетки оцелели каменни надписи на гръцки език титлата неизменно се изписва с начално „К“ (ΚΑΝΑΣΥΒΙΓΙ), въпреки че гръцката азбука разполага с буквата „Х“ (Хи). Този лингвистичен факт отхвърля автоматичното приравняване на прабългарската титла към тюрко-монголската традиция.
- „Спасителят на Европа“: В западноевропейската историография ролята на Тервел често остава в сянката на битката при Поатие (732 г.), където франкският майордом Карл Мартел спира локално арабско нахлуване. Модерните историци обаче подчертават, че мащабът на обсадата на Константинопол и броят на унищожените от българите войски през 718 г. са стратегически несравнимо по-значими за запазването на християнска Европа.
- Легендата за Свети Тривелий: В по-късни западни хроники и ренесансови гравюри българският владетел е наричан „Свети крал Тривелий“ (Sanctus Trivelius rex). Води се научен дебат дали Тервел действително е приел християнството тихомълком (във връзка с получаването на кесарската титла) и дали е бил официално канонизиран, или западните автори просто са го митологизирали впоследствие заради победата му над исляма.
Исторически извори
Управлението на Кан Тервел и събитията около Константинопол са документирани от авторитетни външни и домашни извори. Основна информация за отношенията с Юстиниан II, договора от 716 г. и обсадата черпим от византийските хроники на Теофан Изповедник („Хронография“) и патриарх Никифор („Кратка история“).
Западноевропейският отзвук от победата над арабите е запазен в трудовете на по-късни хронисти като Зигеберт от Жамблу (XI–XII в.) и Алберик.
Изключително ценен домашен епиграфски извор са надписите около Мадарския конник (единственият скален релеф от ранното средновековие в Европа, включен в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство). Самият скален релеф се свързва с триумфа на Тервел, а в един от силно повредените гръцки надписи до него се споменават събитията около отношенията с „чичовците в Солунско“ и Юстиниан II, което потвърждава византийските наративи чрез автентичен прабългарски документ.