Кан Тервел е вторият владетел на Дунавска България, пряк наследник и син на Кан Аспарух. Неговото управление (около 700 – 721 г.) е епоха на брилянтна дипломация, безпрецедентно международно признание и грандиозни военни триумфи. Тервел не само утвърждава младата българска държава на политическата карта на Европа, но и изиграва решаваща роля в световната история, спирайки най-мащабната арабска инвазия към Стария континент, с което си спечелва прозвището „Спасителят на Европа“.
Историческият дебат: Кан или Хан – каква е истината?
За пореден път при разглеждането на ранносредновековните ни владетели се сблъскваме с дълбоко вкоренения историографски мит за титлата „Хан“. Макар в популярната литература, старите учебници и филмите Тервел да е наричан „Хан Тервел“, съвременната историческа наука и епиграфските паметници категорично доказват, че автентичната владетелска титла е „Кан“ (в пълния си вид Канасювиги). Този въпрос далеч надхвърля обикновения правопис – той е ключът към разбирането на произхода и държавната традиция на прабългарите.
1. Каменните летописи и гръцката азбука
Основното доказателство за автентичното звучене на титлата идва от самите прабългари. Тъй като преди създаването на глаголицата и кирилицата официалните държавни документи и триумфални колони са изписвани с гръцки букви (но на прабългарски език), ние разполагаме с точния изпис на владетелската титла от IX век. В десетки запазени надписи от времето на Омуртаг и Маламир титлата неизменно започва с гръцката буква „К“ (Капа) – ΚΑΝΑΣΥΒΙΓΙ (Канасювиги).
Ако прабългарите са произнасяли титлата си с начално „Х“, те са имали перфектната възможност да го отразят, тъй като гръцката азбука разполага с буквата „Х“ (Хи). Никъде, в нито един оригинален прабългарски надпис, не се среща изписване ΧΑΝΑΣΥΒΙΓΙ. Използването на твърдо „К“ е абсолютно умишлено и консистентно. Самата дума „Канасювиги“ се превежда от повечето водещи лингвисти и историци като „От Бога владетел“ или „Велик владетел“, като ядрото е думата Кан.
2. Произход на заблудата
Как тогава „Кан“ се превърна в „Хан“? Корените на тази грешка лежат в края на XIX и началото на XX век. Тогава сред историците (като Константин Иречек и Васил Златарски) напълно доминира тюркската теория, според която прабългарите са част от тюрко-алтайското езиково и културно семейство. Водени от тази парадигма, ранните изследователи автоматично приемат, че титлата на прабългарския водач трябва да е идентична с тази на монголите и тюрките – „Хан“ (като Чингис хан, Бату хан и др.).
Тази теоретична презумпция е наложена в образователната система много преди да бъдат детайлно проучени и разчетени каменните надписи от Плиска и Преслав. Едва през втората половина на XX век изтъкнати специалисти по епиграфика като проф. Веселин Бешевлиев обръщат внимание на фактите: каменните надписи не лъжат. Днес академичният консенсус е непоклатим – българските владетели до Борис I са носели титлата Кан, а не Хан.
Юстиниан II Ринотмет и титлата „Кесар“
Управлението на Кан Тервел започва в изключително благоприятен момент. Във Византия цари хаос. Император Юстиниан II, известен с жестокостта си, е свален от престола през 695 г. Носът му е отрязан (оттам идва прякорът му Ринотмет – „Носоотрязания“), за да не може никога повече да претендира за короната, и е заточен в Херсон на Кримския полуостров.
През 705 г. Юстиниан успява да избяга и стига до границите на България. Той се обръща за помощ към Кан Тервел. Българският владетел проявява блестящ политически нюх. Той осъзнава, че ако възстанови Юстиниан на престола, България ще извлече огромни дивиденти. Тервел събира мощна армия от 15 000 кавалеристи (прабългари и славяни) и се отправя заедно с Юстиниан към стените на Константинопол.
Без да се стига до мащабни кръвопролития (Юстиниан прониква в града през един стар водопровод и организира преврат), престолът е върнат. В знак на огромна благодарност, Юстиниан II организира грандиозна церемония. Кан Тервел е поканен в двореца, наметнат е с императорска хламида и е увенчан с корона.
Тервел получава титлата Кесар (Цезар). Това е безпрецедентно събитие в хилядолетната история на Римската и Византийската империя. За първи път чужд владетел получава втората по ранг титла в империята, запазена традиционно само за престолонаследниците. Освен това, България получава огромно количество злато, скъпи тъкани и най-важното – териториална придобивка. Византия отстъпва на българите стратегическата област Загоре (между днешните Сливен, Ямбол и Черно море) – първото разширение на България на юг от Стара планина.
Битката при Анхиало (708 г.)
Юстиниан II обаче е известен със своята непостоянност и вероломство. Само три години след като е възстановен на престола с помощта на Тервел, той решава да си върне областта Загоре. През 708 г. византийският император организира поход по суша и море, разполагайки лагера си край град Анхиало (дн. Поморие).
Тервел доказва, че освен брилянтен дипломат, е и безмилостен стратег. Той издебва момента, когато византийските войски са разпръснати да събират провизии, и нанася светкавичен, смазващ удар с кавалерията си. Византийската армия е напълно разгромена, а самият Юстиниан едва се спасява, позорно бягайки на един кораб обратно към Константинопол. Българският Кан задържа Загоре и затвърждава репутацията си на непобедим пълководец.
Спасителят на Европа: Обсадата на Константинопол (717 – 718 г.)
Най-великият момент в живота на Кан Тервел настъпва през 717 г. Омаядският халифат – най-могъщата ислямска империя по това време, простираща се от Испания до Индия – решава да нанесе окончателен удар на християнска Европа. Арабският пълководец Маслама ибн Абд ал-Малик повежда колосална армия (според летописците между 100 000 и 200 000 души) и над 2500 кораба към Константинопол. Целта е ясна – падането на византийската столица ще отвори вратите към сърцето на Европа.
Византия, разкъсвана от вътрешни династични борби, е на ръба на колапса. Новият император Лъв III Исавър отчаяно моли българите за помощ. Кан Тервел е изправен пред съдбоносен избор. Той е можел да остави арабите да унищожат вековния му враг Византия. Но Тервел притежава стратегическа визия – той осъзнава, че ако падне Константинопол, следващата жертва на ислямския халифат ще бъде България.
Тервел сключва договор с Лъв III и мобилизира армията си. През есента на 717 г. българските полкове се появяват в тила на арабите край Константинопол. Още в първите сблъсъци Тервел нанася тежки загуби на нашествениците. Арабите, които дошли да обсаждат, изведнъж се оказват обсадени – притиснати между непристъпните стени на Константинопол и безмилостната българска кавалерия.
Зимата на 717-718 г. е изключително сурова. Арабският лагер е скован от лед, настъпва масов глад и епидемии. Летописците описват ужасяващи сцени на канибализъм сред обсадителите. Когато през лятото на 718 г. арабите се опитват да се изтеглят към Тракия, Кан Тервел им нанася финалния, съкрушителен удар.
В грандиозно сражение българите избиват между 20 000 и 30 000 арабски войници (според западните хроники на Зигеберт и Алберик, броят достига до 32 000). Арабската армия е буквално унищожена, а малкото оцелели кораби са потопени от бури по пътя им назад.
Наследство и канонизация
Победата на Кан Тервел край Константинопол има колосално значение за световната история. Той нанася най-тежкото поражение на Арабския халифат в неговата история и завинаги спира ислямската експанзия към Източна и Централна Европа. Макар западната историография често да акцентира върху битката при Поатие (732 г.), където Карл Мартел спира арабите, мащабът и стратегическото значение на победата на Кан Тервел са несравнимо по-големи.
Заради своя безпрецедентен подвиг в защита на християнския свят, Кан Тервел е дълбоко почитан в Европа векове след смъртта си. В западни гравюри и летописи той е наричан "Свети крал Тривелий" (Sanctus Trivelius). Дори се смята, че е бил канонизиран от църквата като светец-спасител.
Кан Тервел оставя след себе си не просто една консолидирана и териториално разширена България. Той завещава държава, която се е превърнала в основен политически и военен фактор в Европа, държава, способна да решава съдбините на цели империи. За основателя на държавата вижте Кан Аспарух, а за по-късните владетели – Кан Крум и Княз Борис.