Кан Аспарух (вписан като Исперих в „Именника на българските канове“, управлявал ок. 680 – 700 г.) е създателят на Дунавска България. Неговото управление бележи геополитическия преход на прабългарите от степите на Северното Черноморие към Балканския полуостров. Чрез стратегическо позициониране и военен успех срещу Византийската империя, Аспарух успява да откъсне имперски територии и да положи институционалните основи на държава, която трайно променя политическата карта на Югоизточна Европа.
Разпадът на Стара Велика България и миграцията
Данните за произхода на Аспарух и събитията преди заселването на Балканите се черпят основно от византийските хроники от началото на IX век – съчиненията на Теофан Изповедник и патриарх Никифор (които ползват общ, незапазен до днес по-ранен източник). Според тях Аспарух е един от синовете на Кан Кубрат (изворите назовават петима), основателя на военно-племенния съюз Стара Велика България.
След смъртта на Кубрат (ок. 665 г. – датата е дискусионна в науката), държавата е подложена на унищожителен натиск от изток от страна на Хазарския хаганат. Докато най-големият брат Батбаян се подчинява на хазарите, Аспарух, начело на племето уногундури (и част от кутригурите), мигрира на запад в търсене на защитена територия. В края на 660-те и началото на 670-те години прабългарите достигат делтата на река Дунав и се установяват в областта Онгъл (Оглос). Археологическите проучвания (напр. укрепеният лагер при с. Николицел в днешна Северна Добруджа) разкриват мащабни земни съоръжения, изградени за защита едновременно от хазарите в тил и от Византия на юг.
Битката при Онгъла (680 г.)
Обезпокоен от заселването на войнствен народ по северната граница и от постоянните му набези в Тракия, през лятото на 680 г. византийският император Константин IV Погонат организира мащабен поход. Византийската армия настъпва по суша, подкрепена от флот по Черно море.
Според разказа на Теофан Изповедник, Аспарух прилага тактика на изчакване. Осъзнавайки численото превъзходство на имперската армия, прабългарите се укрепяват зад блатните защитни съоръжения на Онгъла и отказват открито сражение. Блокадата продължава няколко дни, което води до логистични проблеми и болести във византийския лагер.
Решителният обрат настъпва, когато император Константин IV, страдащ от остра подагра (болест на краката), предава командването на генералите си и отплава за Анхиало (дн. Поморие) за лечение. Оттеглянето му предизвиква слух, че „императорът бяга“, което срива морала и предизвиква паническо отстъпление. Прабългарската кавалерия използва момента, излиза от укрепленията и нанася съкрушително поражение на византийските войски, преследвайки ги чак до река Дунав.
Договорът от 681 г. и отношенията със славяните
След победата при Онгъла, войските на Аспарух преминават Дунав и навлизат в областта Мизия, стигайки до Стара планина. Там те влизат в контакт с вече заселилите се славянски племена. Според византийските хронисти прабългарите сключват споразумение (пакт) с т.нар. „Седем славянски племена“ и племето „Севери“. Славяните са преселени с охранителни функции – Северите да пазят източните старопланински проходи от Византия, а Седемте племена са насочени на запад срещу Аварския хаганат.
Притиснат от загубата на територии, през лятото на 681 г. император Константин IV сключва мирен договор с Кан Аспарух.
С подписването на договора от 681 г. Византия се задължава да плаща ежегоден трибут (данък) на българите. Този акт представлява безпрецедентно де юре признаване на независима „варварска“ държава върху територии, които Империята смята за свои изконни владения.
След установяването на новите граници, държавният център е ситуиран в Плиска – първоначално укрепен с валове военен лагер, който впоследствие еволюира в първата българска столица. До края на управлението си Аспарух води война на два фронта, бранейки страната от Византия на юг и от хазарите на североизток. Според късни апокрифни извори („Български апокрифен летопис“ от XI в.), той загива в битка срещу хазарите около 700/701 г. по поречието на река Днестър или Дунав.
Исторически дебати и митове
Епохата на Кан Аспарух е обект на няколко съществени историографски дискусии:
- Титлата „Кан“ срещу мита за „Хан“: В по-старата литература (от времето на К. Иречек и В. Златарски) масово се използва титлата „Хан“, базирана на тогава доминиращата тюркска теория за произхода на прабългарите. Модерната епиграфика (проф. В. Бешевлиев) категорично опровергава това. В десетки автентични прабългарски надписи на гръцки език от VIII и IX век титлата се изписва като ΚΑΝΑΣΥΒΙΓΙ (Канасювиги). Използването на гръцкото „К“ (Капа), при наличието на буквата „Х“ (Хи) в азбуката, доказва, че титлата е започвала с твърдо „К“. Днес академичният консенсус отхвърля „Хан“ като остарял кабинетна конструкция.
- Характер на съюза със славяните: В науката няма пълен консенсус относно естеството на отношенията между прабългари и славяни през 681 г. Докато традиционната историография често го описва като равноправен, доброволен съюз срещу Византия, редица изследователи (като Петър Мутафчиев) обръщат внимание на израза в хрониките, че прабългарите са покорили (или подчинили) славянските племена, налагайки им статут на федерати (съюзници с военни задължения към централната власт).
- Гробът при Вознесенка: През 1930 г. украински археолози разкриват погребален комплекс край село Вознесенка (дн. Запорожие), съдържащ богат инвентар и сребърен орел с монограм. Българският историк Станчо Ваклинов издига хипотезата, че това е погребението на Кан Аспарух. Макар силно популярно в общественото пространство, това твърдение остава дискусионно и не е еднозначно прието от академичната общност, тъй като липсват категорични доказателства за принадлежността на комплекса.
Исторически извори
Историята за създаването на Дунавска България е запазена почти изцяло чрез византийски текстове. Фундаментално значение имат „Хронография“ на Теофан Изповедник и „Кратка история“ (Бревиарий) на патриарх Никифор, съставени в началото на IX век. Географска информация за Онгъла се съдържа и в арменския трактат „Ашхарацуйц“ (Арменска география), приписван на Анания Ширакаци (VII в.). Домашен извор, потвърждаващ името и родословието на владетеля (под формата Исперих), е „Именникът на българските канове“ – летописен паметник, запазен в по-късни руски преписи.